четвъртък, 2 октомври 2014 г.

Поетът умира в "Една и съща нощ"



За какво става дума?

Не знам доколко е правилно "Една и съща нощ" да се нарече исторически роман, но аз лично така го чувствам. Без да имам понятие доколко всички описани събития почиват на исторически факти.  
Удоволствието на читателя идва от много места. Първо - това е роман за Гео Милев. Или поне като такъв ще остане известен, макар поетът да не е единственият главен герой. Наравно с поета, Христо Карастоянов представя неговия близък приятел, сътрудник и съратник Георги Шейтанов. Шейтанов е сред най-скандалните личности на своето време – анархист и публицист. Той финансира амбициозните проекти на Гео Милев ("Пламък"), освен това твърдо застава до него по време на мъчни за свободното слово времена. Романът обхваща периода 1923-1925 г. Последните години от живота на поета. Тогава той стартира литературното списание „Пламък“. 
Второ - описаното време, за държавата, за литературата и в частност в живота на героите. Трето - начинът на писане. Карастоянов броди из улиците на стара София много уверено. Толкова, че читателят се чувства уютно и сигурно и не поставя под съмнение нито един завой, който прави нощта. 




Защо да се прочете?

Героите живеят, дишат, горят, умират, борят се, творят, предават, заговорничат и убиват. Стремително, без колебание, действието се развива задъхано. Въпреки това обаче, на мен романът ми отне доста време. Не знам дали мога да обясня защо. След края на някоя глава или след някой от разговорите между Гео Милев и анархистът Шейтанов, се усещах, че продължително гледам в точка. Дали заради препратките към съвремието ни - които са умишлени и съвсем неизбежни. Дали за да осмисля времето, не знам, но в никакъв случай при мен не беше роман за една нощ.



".....
Фаровете на тежкия автомобил режели мрака отпред, но осветявали само скалите край шосето, цялото побеляло, измито от неспиращия дъжд на онази пролет, осеяно с черни локви, които колата
разпаряла и бисерно разпръсвала надалеч встрани. Шофьорът бил добър и свирепо завивал по стръм-
ния път и той, както бил омотан с ония въжета на задната седалка, нямало как да се улови за бронзовата дръжка отстрани и се люшкал ту на едната страна, ту на другата.

Откарали го отвъд планините, в Горна Джумая, а там го чакали патетичните убийци, чиито имена
били в устите на всички през оная година на необявявана от никого, но затуй пък отвратителна война
на всеки срещу всеки. И разправят, че тия почнали да го съдят. А той им казал да оставят тая работа.

"Мен – казал – не можете да ме съдите. Мен – казал – или трябва да ме стреляте, или да ме пуснете."



"
У нас е така - казал. - когато арестуват, бият, избиват - това е Закон за защита на държавата. А когато им се отговори по същия начин - това е терор. Точка!
                                                                    ...........

Та да си дойдем на думата - казал и вирнал пръст. - Значи! Художествените произведения - наравно с позивите! Цензура! Само че кога е било цензурата да бъде увековечена с един извънреден закон?! А у нас го направиха. И не го направи парламентът, защото у нас парламентът не пее от юни двайсет и трета насам. Направиха го николамилевците и борисвазовците, направи го правителството, а особата тутакси го подписа! И тук - казал - е най-страшното. Защото, ако една власт веднъж го е сторила, всички, които дойдат след нея, ще се чувстват свободни да го правят занапред, додето на света останат само вестници, повтарящи единствено думите на министър-председателя, та да няма друга истина, освен неговата!.... Ибрикчии ще ни учат що е истина."

Защо да не се чете?

Наистина не виждам причина. Дори романът е представен под формата на дневник на Карастоянов, много прилежно "разбит" на части, което го прави още по-лесен за четене.

Ще я прочета ли пак?

Със сигурност.