вторник, 16 април 2013 г.

Калин Терзийски - "Войник" на 40



Прочетох "Войник" на Калин Терзийски като първата негова книга, с която се сблъсквам. Да, да, знам, крайно време беше. След толкова слушане за автора и произведенията му, очакванията са неизбежни. Ако кажа, че ми е харесало, ще съм се изразила меко. Очарова ме. Но по един начин, който малко хора могат. И обикновено го могат мъже, съжалявам, но е така. Бях чувала много за приятната лудост на Терзийски и сега вече знам какво е това. Богат език, много истински, изумително искрени вметки от вътрешността на мислите, едва забележима философия. Майсторство.

За какво става дума?  Сюжетът проследява пътя на автора като писател, някъде из Северна България. Но не е толкова важно къде е той и с кого, по-важни са мислите, спомените и чувствата му по време на това пътуване. Ако беше естраден певец, тази книга щеше да се казва "Един мъж на 40". Носталгия по казармата, поклон пред истинското приятелство, малко вътрешен мъжки свят, малко сблъсък с нежния пол, и най-важното - неизбежното осъзнаване на смъртта. И колко е кратко времето преди нея. За мен като жена беше много любопитно да надникна в главата на един зрял мъж. Да видя, че и него го е страх, че и него го мъчат спомени. И съмнения.

Защо да се прочете?  Горещо препоръчвам, особено на хората на 40 и отгоре. Ще ви хареса, ще се посмеете, пък даже може и да поплачете. За едно време, което сме свикнали да хулим, но което е повече от свидно, защото е символ на младостта и на очакването за промяна.

Защо да не се чете? Калин Терзийски прави всичко възможно тази книга да е интересна на много широк кръг от хора. Все пак има огромна вероятност да не ви е много понятна, ако сега сте на 18 години. Препратките към казармата ще ви звучат мъгляво и няма да разберете как е повече от естествено в ония времена хората да се противопоставят на основа музика - рок и сръбски турбофолк.

Ще я прочета ли пак? Сигурно. По-сигурното е, че ми се отвори апетитът за други негови произведения.

четвъртък, 11 април 2013 г.

Историята на един невъзможен живот


За какво става дума? 
Това е един роман на възможността. Роман, който загатва "какво било, ако..." В случая - ако е верен слухът, че Анастасия, оцелялата по чудо дъщеря на последния руски император, наистина е избягала в България. А дали е било така? Как е стигнала до тук? Знаели ли са висшите сили, че се крие у нас и ако да - търсили ли са я? Какво е станало с богатството ѝ, кой ѝ е помогнал. Все въпроси, на които Христо Карастоянов дава отговор по свой начин. В една негова хипотетична история.
Такъв роман е опасен като проект, поне според мен. Трябва да е много добре исторически обоснован и да не прекалява с предположенията, за да звучи достоверно. Според мен авторът се е справил блестящо. Оставил е енигмата, колкото да пали въображението, но и е дал едно възможно обяснение, за да се засити гладът на читателя. Прекрасна книга.
Оставя чувство за един неизживян живот, за мисли, които не са минавали през ничия глава, за дрехи, които никой не е носил. Както казва самият автор: "А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и невъзможни сънища - като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш."


Защо да се прочете?  Защото ще ви даде знания, които може би липсват или са непълни. За да си позволите да повярвате на един художествен отговор на една от големите исторически загадки. За да се опитате да си представите как живее една жена с кралска кръв в едно планинско село. От какво се страхува и за какво мечтае.

Защо да не се чете? Ако сте фенове на книги тип трилъри, които се четат на един дъх и нямат нужда от препрочитане, недейте. Това е книга, за която трябва да си дадете време. Да я усетите и осмислите. Не го препоръчвам и като плажно четиво.

Ще я прочета ли пак? Предполагам, че да. Но след време. Със сигурност ще я препоръчвам, какво я препоръчвам и на вас