сряда, 20 февруари 2013 г.

18% сиво - роман-приключение






За какво става дума? Става дума за едно пътуване. Бягството на един българин от посткомунистическа България към новия свят. Едно препускане от Мексико до Ню Йорк. Носталгия по една любов, по отминал живот, мечти и надежди, суровата красота на пътя. Звучи ви познато? Ще си кажете, че ви е писнало от пътувания навътре и навън в душите на автори като Паулу Коелю. Не, не, не….. тук  е намесена една торба марихуана. Една изпепеляваща любов. Едно бягство от всичко. Кръв, секс, мръсни тоалетни – такива, каквито са в живота, а не такива, с които някои се опитват да скандализират читателя. Нищо не е спестено, наистина нищо. Дори нещата, които вие самите бихте спестили, ако се наложи да разкажете за деня си.

Защо да се прочете? Защото ще се убедите, че български автор може да звучи истински, съвременно, по своему. Че може да бъде разказана леко и без напъване една история, в която, сигурна съм, ще намерите себе си на места и ще се съгласите, че такива сценарии може да поднесе само животът. Захари Карабашлиев живее от много години в Америка, следователно от много години езикът, на който се изразява и мисли, е английският. Което още повече ме изпълва с уважение, заради оформянето на текста, подреждането му и воденето на читателя в това съвременно приключение. Именно така бих нарекла този роман – роман-приключение. Тази книга ще се хареса на много различни хора. Защото е разказана човешка история. Не звучи фалшиво, макар на места да е толкова фантастична, колкото само животът може да си позволи да бъде. Самият автор твърди, че всички случки в „18% сиво“ са негови преживявания, подредени не в реда им на случване, а в ред, подходящ за историята.    

Защо да не се чете? Ами… всъщност не се сещам за такава причина. Моят съвет е да пробвате, а прогнозата ми е, че историята няма да ви даде мира, докато не я завършите. 

Ще я прочета ли пак?  Това, мога смело да заявя, е една от любимите ми книги. Една от книгите, които съм препрочитала и към която пак ще се върна.

събота, 9 февруари 2013 г.

„Вакантен пост“ - Създателката на Хари Потър с първи роман за възрастни



За какво става дума: Действието се развива в Пагфърд – провинциален измислен английски град. Жителите му се разкъсват между завистта си към по-големите градове и гордостта от красотата и спокойствието на родното си място. Противно на очакванията за пълна скука, градчето е изпълнено с интриги. Те достигат своя пик и заплашват да се превърнат във война след смъртта на общинския съветник Бари Феърбрадър. Бари е главен герой в романа, доста ярък в своето отсъствие. Не се случва за пръв път повествование да се върти около липсващ човек – мъртъв или просто изчезнал. (Едва ли някой е забравил колко добре Лора Палмър игра труп, например). Тук разликата идва от факта, че с кончината си Бари оставя свободно място в общинския съвет, което, оказва се, е доста апетитна хапка.
И така, английската провинциална идилия е разтърсена от скандали, клюки, страсти и много болка. Нищо не е каквото е било. Домакините се оказват привлечени от младежи или започват да хранят мисли за убийство, наглед идеални двойки се разделят, образцови граждани показват психични отклонения и странни наклонности, социално слаби жители се борят за оцеляването си, на ръба на закона, на ръба на живота.

Защо да се прочете: Едва ли има нужда да убеждавам феновете на поредицата за Хари Потър да прочетат първия роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Признавам си, че аз не спадам към тази група. Романът има достойнства по няколко причини. Най-важната е, че Роулинг си остава блестящ разказвач, който не пести описанията. Самият факт, че й трябваха 7 тома, за да разкаже една история, пък била тя и пълна с вълшебства, говори достатъчно. Във „Вакантен пост“ тя категорично и умело излиза от амплоато си на детски писател. Езикът й е много рязък на моменти, изпълнен с нецензурни изрази, които разбира се, идват от устата на героите й. Но все пак, тя показва, че познава истинския живот и истинския език не по-зле от училищата за вълшебства. Успява да накара читателя да опознае героите й, да си създаде мнение за тях и след това ги завихря в такава въртележка, че ви предстои да си промените мнението няколко пъти. Това, което на мен най-много ми хареса е, че развръзката е в самия край на романа, когато сте си мислели, че всичко ви е ясно.

Защо да не се чете: Не се захващайте, ако сте от читателите, които нямат търпение. Ако обичате романите тип екшън, това не е вашата книга. Не започвайте и ако очаквате поредната книга от типа Хари Потър. Както вече казах, Дж. К. Роулинг очевидно е сложила точка на тази история. Поне засега.

Ще я прочета ли пак? Не знам. Едва ли. Имам твърде малко време да прочета всичко, което искам, рядко остава време за препрочитане. Това, което мога да кажа е, че ще прочета следващия й роман.